Резюме: Разбирането за свърестественото в българската народна култура кореспондира с представите за съществуването на невидим свят, пространството за проява на свръхестественото. В систематизираните от българския етнограф Димитър Маринов фолклорни разкази, предимно от Северозападна България, за народните представи за нечовешки същества, впечатление прави синтезът между езически вярвания и християнски образи и наративи, симптоматични за процесите на фолклоризиране на християнството. Разбирането за естествения свят във фолклора се пречупва през човешката сетивна способност да възприема външния вид, формата, на предмета. Докато, свръхестественият свят се трактува като недостижим за човешкото зрение и по тази причина той е невидим и се характеризира с нечовешкия си характер, т.е. с липса на ясна видима форма. Факт е обаче, че народната култура обозначава и видимия, и невидимия свят с категорията истиност и реалност, Но невидимия свят се трактува като свръхестествена реалност, доминираща над живота на естествения свят и над съдбата на хората. В невидимия, свръхестествен свят, съществуват създания, олицетворяващи аксиологични и етични стойности, свидетелстващи за дуалистични традиции, усвоени от народната култура. Сред тях интерес представляват описанията на Бог, ангелите и дяволите, чиито образи, подробно описани в труда на Димитър Маринов, са показателни за развитието и вътрешните елементи на българската народна култура.
Пълният текст можете да прочетете ТУК
